Днес е Великден, но всъщност всеки ден е велик! Всеки ден ни се дава уникалната възможност да живеем, събуждаш се за нов живот, този който сам твориш и сам по себе си, той е велик! Колко велики дела можем да сътворим или не в един ден, в няколко дни, в цял един живот зависи само от нас. Велик е всеки дъх, който поемаме, а толкова често го приемаме за даденост. Докато подготвях козунаците преминах през много приятно преживяване, което с радoст искам да споделя с вас.

Козунаците са висшата лига на пекарството. Може би всеки опит за сладък „хляб“ би завършил относително успешно, но козунака или се получава или не. Тъй като повече от десет години меся козунаци и „получаването“ им започна да се случва съвсем наскоро, мога с ръка на сърцето да кажа, че човек замесва това, което му е в сърцето. Това не са просто продукти, те оживяват в ръцетете, умират и възкръсват, трансформират се под различна форма, докато достигнат до крайния благоухаен, сладък, стоплящ и най-забравените кътчета на душата ни вкус.

Опитайте се да смесите мляко, яйца, захар, брашно и квас. Ще получите нещо изключително лепкаво неподдаващо се на никаква обработка. Така и в живота, трябва да сме изпълнени с търпение и много вяра. От момента, в който заявим намерението си пред Вселената, то е абсолютно задължително, даже наложително да вярваме в крайния резултат. Вярва се със сърцето, не с ума. На ума работата му е да мисли, той ще анализира, преценява и тъй като базата му данни се базира на минали опитности, в най-честия случай може да прогнозира резултат аналитично обоснован на досегашната житейска статистика на човека. Но сърцето е друго! Сърцето знае, онзи тих, но ясен глас, който нашепва: „Ти можеш!“ и изпълва цялото ти същество, с такава убеденост, че и капка съмнение не може да се прокрадне.

Живота, често ни изпитва и не ни дава желаното наготово. Защо? Може би, за да изпита волята ни, а също така да провери колко истински искаме нещо. Вчера успях да си надера ръцете в едни бодливи храсти и да си изгоря пръста, който завърши с торбичка с течност, точно на върха на пръста ми. Дали се отказах? Не! Желанието ми да творя с това тесто беше по-силно от всички физически неразположения. Всъщност нямам и спомен да съм изпитвала болка.

Така след няколко часа това жилаво, тежко, лепнещо тесто беше приело формата на приятно леко и податливо на обработка същество. Сякаш се дава в ръцете ти и казва: „Сътвори от мен най-доброто! Оставям се в твоите ръце!“ И така животът ни дава много неща даром, иска се желание, да запретнем ръкави и да сътворяваме! Е да, ама сега идва кулминацията на козуначеното пекарно изкуство. Въвеждането на маслото! То се противи, дърпа, опъва, издъхва в ръцете ти и не ще и не ще да пусне тази мазнина в себе си! Ти знаеш, че е за негово добро, но то се опъва като магаре на мост! Накрая от няма накъде започва някаква интеграция, ама то става по-зле отколкото първоначалното отчайващо смесване. Разума би казал „Нищо не става!“, но сърцето знае и шепти „Нежно и с любов продължавай!“ И така на фаза началото на края то е една борба, едно разпадане на всички съграждащи го елементи. Където не се е докоснало това рошаво лепнещо чудо, там не е оставило ярката си следа и зов „Разпадам се!“.

Когато правиш нещо с любов времето спира, отдаваш цялото си същество на това и то рано или късно ти се отблагодарява. Така с търпение и сякаш майчина милувка под ръцете ми започна да се усеща леко стягане, прибиране, трансформиране и хармония. Всички градивни елементи най-накрая се прегърнаха и заработиха заедно в едно цяло. И в този момент цялата „борба“ се превръща в една лекота, ефирно, кадифено докосване на мекото гъвкаво, абсолютно нелепнещо тесто, отдало се напълно в ръцете ти за втори път! Доверило се с цялото си същество! Така и в живота, ако му се доверим и знаем в сърцето си, че това, което получаваме е точно това, от което се нуждаем, то резултатът никога не закъснява. Не става с опъване и противене, а с приемане и доверие. Когато съберем всички частички в себе си и светли и тъмни, ще получим това, което Бог е замислил за нас! И то винаги е уникално и неповторимо!

С много любов го оставяме да втаса отново, а то се разгръща и разгръща! Това прави любовта – удвоява и утроява всичко, до което се докосне. Следва нова трансформация. Отново отнемаме от обема му, за да го оформим и да му добавим пълнеж. Тестото може да се смята за достатъчно, но ние знаем, с какво можем да го подобрим. Така и Бог с нежна, но стабилна ръка често изкарва въздуха от нас и ни дава нещо, което нито разбираме, нито искаме. Но трябва да се доверим, нима знаем по-добре от силата, която ни е сътворила?! Съмнявам се!

Тук всичко върви много по гладко, тестото вече се е възродило няколко пъти в ръцете ти и дори да не знае се оставя с пълно доверие на тях. Вече не месиш, а оформяш. Така и с основите ни, когато имаме добродетели и ценностна система идваща от сърцето и съчетаваща духа, душата и тялото в едно, сме изградили фундамента в нас. От там нещата винаги са по-лесни.

И така след три втасвания, много размисли и любов по целия път се ражда Козунака! Който отново трябва да мине през най-голямото си предизвикателство – фурната! Под огнените лъчи изгражда своята устойчивост и започва да споделя чаромата си с всичко живо наоколо. Така е и с трудностите в живота ни! Те не идват да ни уморят, а да ни изградят, да ни направят по-устойчиви и да разгърнат и развият това, което не можем сами!

Това не са просто козунаци, това е едно преживяване, което всеки път ми напомня за малките и простички истини в живота. Без трансформация, доверие и желание нищо значимо не може да се случи! Пожелавам на всички вас да творите шедьоври от всичко, до което се докоснете с много любов в ума и вяра в сърцето!

Весели празници!

С обич,

Сияна