Този рожден трябваше да е специален. Имах вътрешния порив да е различен, необикновен, вълшебен. По ред причини не бях празнувала последните няколко години, тази исках да го направя! Какво по подходящо място от Майката Природа, в целия ѝ разкош! Намерението беше изпратено, вътрешно знаех, че ще се случи макар прогнозите нито за времето, нито за екипировката, нито за транспорта да бяха оптимистични. Но когато желаеш нещо с цялото си сърце няма невъзможни неща! Напълно непознати за мен хора ни предоставиха палатка и раници. Татко ми дари шалтета и спални чували. Времето оставаше с прогноза за дъжд и гръмотевични бури. Седнахме с моя любим да изберем дестинация, макар да си мислихме за добре известните върхове по Пирин и Рила, нещо ни дърпаше към Балкана. Гледах го този връх Ботев с едно недоверие, а и ми изглеждаше като разкошна полегата поляна, но не и връх. Междувременно колата ни реши да се държи своенравно и малко притеснително, което доста стесни възможностите ни за пътуване. Проверихме и влаковете, но ремонт на гара Антон ни показа, че това няма да е най-удачния за нас вариант. В последствие разбрахме и защо. Ден преди да потеглим, започнах да чета и да се интересувам за връх Ботев. Когато чух Райското Пръскало и Райските скали, разбрах, че това е моето място. Какво по-добро начало на новата десетилетка, която започвах. Беше време да заживея този живот в пълната му красота и изобилие! Раят на Земята екнеше в ушите ми целия ден. Пожелах си Слънцето да погали с първите си лъчи лицето ми точно от Райските скали, да заспя под небе изпълнено с безброй блестящи звезди, да видя поне една падаща звезда и да покоря върха – Вратата на моето ново рождение, но много специално!

И така с много вълнение, нескрит ентусиазъм и широки усмивки тръгнахме към Калофер. Пътят откриваше невероятни гледки, бавно и напоително ни подготвяше за красотите, които предстоеше не само да видим с очите си, но да усетим с цялото си същество. Разговорите ни ставаха все по-дълбоки с всеки изминат километър. Говорихме свободно и с открита душа, изплуваха отдавна забравени травми, интересно как се бяха запазали, въпреки упоритата ми работа над тях. С леко учудване от този факт, ги приех и оставих да видя развоя им. След като излях стаената болка в сърцето ми на изключително търпеливата ми половинка, който често приема ролята на мой личен терапевт, той ме провокира с въпрос, който никога не си бях задавала. След кратко потъване в себе си, животът ми досега мина като на кино лента пред очите ми. Разбрах защо и как съм вземала едни и същи решения и си обясних развоя на събитията във всяка сфера от живота ми! Убежденията, които създаваме в невръстна превербална възраст (от зачеването до 2г.) могат да оформят изцяло живота ни! Но когато човек е готов, когато е изпратил искрено намерение и молитва, то му се дава възможност да се освободи от тези окови и да полети. И така без нужда от сеанс и работа със себе си, няколко много ключови програми управлявали посоката на досегашния ми живот бяха изкоренени! Чувството е неописуемо, една лекота, едно спокойствие, една увереност, че всичко е и ще бъде наред! Безценно! И всичко това още преди да се потопим в омайната красота на родния Балкан!

По един китен селски път се изкачихме до местността Паниците, паркирахме и започнахме да се екипираме с всичко необходимо, което бяхме взели със себе си! Ухаеше на гора, билки, свежест! С широки усмивки тръгнахме точно на обед под лъчите на жаркото слънце! Пътеката ни отведе под дебелата сянка на огромните дървета, а рекичката звънливо ромолеше до нас. С огромна радост установих, че раницата изобщо не ми тежи, въпреки, че беше около 20% от теглото ми. Дали себеусещането ми или опита с дете в раничка отпред, раница на гърба, а и с бебе в корема бяха дали своето, за да мога не само да ходя, а се носех с лекота. Това не се промени през целия преход и на отиване и на връщане.

Когато излязохме от горичката се изкачихме по един баир, който ни отведе до първата спираща дъха гледка! Планини във всички посоки, простор, свобода и същевременно усещане за смирение, единство, цялостност. Слънцето се беше сгушило зад пухкавите облачета дарявайки ни с прохлада и още по живописни пейзажи! След двучасов преход, с наш темп, много снимки и усмивки стигнахме до Панорамната гледка към Джендема и Райските скали. Тук не може да не се спре, дори да нямаш нужда от почивка, Планината те омагьосва с неземната си красота и величие. Сякаш ти казва: Чакай, спри се – защо все бързаш? Затаи дъх, притихни, смири се, слей се с мен, защото всички сме едно! Усети отдавна забравените чувства на цялостност, на достатъчност, на сегашния момент и се наслаждавай с всеки дъх!

От тук започна спускането към Джендема, интересно как Адът и Раят са свързани, така както денят и нощта. Понякога е нужно да преживеем първо негатива, за да осъзнаем и оценим позитивите. А понякога не. Майката Природа беше щедра, блажено си похапнахме джанки по пътя, преди да се потопим в дълбините на Буковата гора! Японците казват, че разходка в гората е най-добрата терапия за изчистване на съзнанието, емоциите и мислите! Така е! Всяко дърво е уникално, но заедно бяха величествена гледка! Имаха излъчване, което ни поемаше като перца и ни извисяваше. Ромоляха поточета, чуваше се величествената мощ на падащата вода на близките водопади. Красиви камъни, килим от шума, свежестта и чистотата на планинския въздух – всичко излъчваше живот и красота, по един хармоничен ненатрапчив начин. А планинските извори утолиха не само жаждата ни, но ни заредиха и окрилиха толкова, колкото и най-скъпите хранителни добавки никога не биха могли! Пейките за отдих бяха поставени на най-удачните места преди изкачване, при някоя от чешмите или на невероятно разкриващите се гледки. След още два часа се изкачихме на равнината пред връх Голям Купен и водопадът Райското Пръскало достолепно се издигна пред погледите ни. Изглеждаше пресъхнал, но само отдалеч!

Оставихме раниците си на хижата и решихме да оставим връх Ботев за следващия ден, макар прогнозите да бяха за гръмотевични бури. Не е нужно да правим всичко на всяка цена и последвахме вътрешния си порив да отделим заслуженото внимание на Райското Пръскало! Минавайки зад хижата набелязахме място за палатката ни и продължихме към водопада. Колкото повече се приближавахме толкова повече виждахме пръските му и стичащата се вода. Флората не спираше да ни изумява с всяка крачка – изобилна, уханна, прелестна! Красивият жив цветен килим с уникалните си шарки ни водеше право към извора на Рая! Бях си обещала, че ще се докосна до него! Приближаваше време за вечеря, което значително беше намалило потока от туристи, въпреки петъчния ден и ни даде изключителната възможност да се потопим и насладим с цялото си същество на тази Райска Прелест!

Мога да го сравня с вълшебство, да застанеш под пръските на този водопад и да позволиш да премине през теб! Помолих го да отнесе всички ненужни товари от мен и да сподели живеца и силата си със сърцето ми! Беше магично! И двамата с Влади бяхме като в друго измерение, едно такова по-добро, по-леко, по-красиво и смислено! На връщане се качих на няколко огромни скали, но освен за прекрасна снимка, изпитвах силна потребност и да седна на тях. Свързването се извършваше автоматично, независимо дали го желаеш или умееш. Просто се случва – една мека топлина се излъчваше от всеки камък – сила, стабилност и спокойствие, потапя те в безвремието. Така бавно и славно по залез слънце се отправихме към хижа Рай.

Решихме първо да хапнем, най-вкусните гозби са за прегладнелите планински туристи. Беше прекрасна вечеря на открито. С падането на нощта температурите бързо се понижиха. Влязохме вътре в столовата, за да заредим телефоните си и да разпитаме по-опитните планинари за маршрута към Ботев и някои насоки и съвети. Всички бяха категорични, че това е върхът, от който като падне мъгла са се връщали, въпреки богатия си опит и изкачването на много по-трудни места. Нямаше никакъв обхват, нямаше как да проверя прогнозата за времето. Оставена в любвеобилните ръце на Съдбата знаех, че всичко ще се нареди по най-добрия начин за мен. Така, че забравих за това и продължих да разпитвам за изгрева. Оказа се, че локацията не е особено подходяща за такива наблюдения, но все пак имаме шанс от връх Голям Купен да съзерцаваме първите утринни лъчи.

Когато излязохме от хижата вече беше тъмно, повдигнах поглед и онемях! Не бях виждала толкова звезди през целия си живот, а млечният път се разкри с цялата си прелест – нещо което трудно може да се види от градината ни! Моят любим, Влади бързо ме върна на Земята, защото трябваше да открием в тъмнината най-удачното място за палатката ни и да я разпънем. И така с челник и фенерче успешно издигнахме нашия планински дом! След което легнахме на две пейки и потънахме в дълбините на безкрая. Колко ли са далеч, а дали има някой от там, който гледа към звездите? Така замечтали се видяхме първата падаща звезда и втората, а третата – тя просто проряза небосвода с красива пелерина от вълшебно синьо-зелен цвят! Близката компания от младежи възкликна в удивление и възторг! Това беше най-близката, най-прекрасната и красиво падаща звезда, която бях виждала някога! Тази нощ се насладихме на седем падащи звезди, а Влади на малко повече, защото аз често се отнасях в тишината и красотата на безкрая. Какво повече да иска човек, дали случайно моят толкова специален рожден ден съвпадна с метеоритен дъжд и месечина скрита зад билото на планината, не мисля! Беше минал може би половин час, когато нежна облачна завеса се спусна над звездното небе. Майката природа ни пожелаваше лека нощ! На небето останаха няколко от най-ярките звезди, за да намерим пътя към планинския си дом. Сгушихме се уютно в спалните чували и заспахме блажено малко преди полунощ.

Песента на птиците буквално на метър от нас ни събуди, малко след това звънна часовника. Беше 6 часа – утрото на моя много специален ден! Усмивката беше засияла на лицето ми, Слънцето беше изгряло вътре в мен! Знаех, че от тук насетне всичко ще е различно, усещах го с всяка клетка на тялото си. Облякохме се, макар утрото да не беше студено, а приятно прохладно и закрачихме към заветната първа цел за деня – посрещане на изгрева! Слънцето вече беше изгряло, но имаше време докато първите му лъчи се изкачат по планинския масив, който някак гордо се беше изпъчил пред нас запазвайки слънцето само за себе си. Използвах времето да направя сутрешната си медитация и както обикновено далеч от града и в сърцето на Майката Природа, тя беше зашеметяваща, окриляваща и изключително зареждаща! Усещанията, с които се събудих се потвърдиха! От мен извираше чиста, неподправена, безусловна любов! Чувство, което не може да се опише, то може само да се преживее с всички сетива и на всички нива!

Отворих очи и видях, че към нас се бяха присъединили част от групата на младежите, с които още от Паниците пътищата ни все се пресичаха. Докато дискутирахме метеоритния дъжд, спонтанно изпитах порив да се обърна. В момента, в който го направих една топла, нежна длан погали лицето ми и озари душата ми! Преливащото от любов мое сърце туптеше с пълна сила, сякаш записваше този момент, някъде там в архива на вълшебните спомени. Още една сбъдната мечта! Радвайки се като малко дете танцувах по хълма надолу и си пеех Честит Рожден Ден! Влади беше леко притеснен и напрегнат поради напредналото време, защото слънцето за нас изгря половин час след официалния изгрев. Аз бях в пълно безвремие и единение с всичко наоколо. Повтарях му само да не се тревожи, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде и всичко ще бъде наред. Достигнахме хижата, която още оставаше скрита зад стените на райските скали, далеч от слънцето и утрото. Закусихме, нещо което от месеци не правим, но така го усетихме. Тялото си търсеше въглехидратите, явно предусещайки какво му готвим.

Минаваше осем, доста напреднал час за планинската обител. Потеглихме смело напред следвайки маркировката. Килимът от райски цветя се простираше на километри около нас, малка китна пътечка се виеше по склона, а кончетата спокойно пасяха сочна тревица. Гледките бяха спиращи дъха! Колкото повече се изкачвахме, толкова повече олеквахме, сякаш оставяхме тежестта на маловажното и безполезното в Джендема и осъзнавахме това, което наистина е безценно и истинско в живота ни. Сякаш приближавахме Извора – смисъла на съществуването ни!

Пътеката рязко промени вида и динамиката си – след един приказен каменен трон, сътворен от ръцете на всички невероятни хора, които се срещат в планината и откривайки изключителна панорама пред очите ни, започна Тарзановата пътека. Тя наистина беше такава, нищо че просто носеше прякора на метеоролога Тодор Божков – Тарзан, който я е прокарал през 1944г. Интересен факт е, че с изключително любознание попивахме всякаква информация за планината, за изграждането на хижата, за загиналите в нея опитни планинари. И не беше чисто човешко любопитство, а една жажда за познание, за съхранение на историята ни, едно преклонение пред добродетелта човешка и силата на Природата. „Опознай родината, за да я обикнеш“ не бяха просто думи, а състояние, което изпитвахме на физическо, ментално, емоционално и душевно ниво!

Катерейки се по стръмната Тарзанова пътека, срещнахме мъж и жена с тяхното пинчерче, което дамата носеше в едната си ръка. Бяхме се засичали по пътя към хижа Рай предния ден, а на Райската поляна пристигнахме почти по едно и също време. Явно те бяха изкачили върха и пренощували в заслона, въпреки късния час. Одеждите им по нищо не издаваха, планинските приключения, в които се бяха впуснали. Даже човек би могъл да си ги представи на разходка в центъра на града, с минимални чантички-ранички, градски равни обувки, леки връхни дрехи (не изглеждаха нито на ветровки, нито на дъждоустойчиви). А къде си носеха храна и вода идея си нямахме. Споделиха ни, че са пристигнали с влака вчера сутринта в Калофер и от там прехода до връх Ботев е бил 14 часа. Попитахме как е пътят нагоре, те казаха да сме внимателни и на видимото ни изумление, отговориха с Божията Помощ всичко е възможно! Да, определено има много пътища към Цариград и както аз искам за всичко да съм подготвена, екипирана и запозната, ето че само с добро желание и мотивация това също беше постижимо. Дълго дискутирахме тази двойка, доколко реалистично и премерено рисковете беше тяхното дело! Но в мен се запечата поредното доказателство, че „Няма невъзможни неща“, има чисто човешко нежелание и поредното оправдание, което да работи в негова защита.

Изкачихме се над Райските Скали и връх Ботев се открит пред нас. Пътеката се движеше под билото и беше с лек наклон. Времето беше с нас, леката облачност ни носеше прохлада. Вече бяхме на над 2000м и определено оценявах, че не сме под жарките слънчеви лъчи. До нас имаше храсти с боровинки, макар и още неузрели напълно, успяхме да се насладим на цяла шепа сладки и вкусни плодчета – като любяща майка, Природата не спираше да се грижи за нас! С наближаването на върха точно под него се открои бяло петно. Веднага си спомних за снимка в хижата озаглавена „Под вечната пряспа“. Влади беше във възторг и побърза да ни потопи в следващото приключение, като реши да минем покрай нея, за да ѝ се насладим наживо. Някак с годините и разходките в нашата си планина (живеем на планински склон) създадоха едно доверие в него и избраните неофициални маршрути. Така с абсолютно спокойствие поех по стъпките на моя любим. Наклонът и настилката рязко се промениха. Вървяхме по коритото на пресъхнала река, с множество малки движещи се камъни под нас. Това определено ни олицетворяваше нагледно, страстни почитатели на необичайните, предизвикателни и повдигащи адреналина неща! Тук обаче опасностите дебнеха на всяка крачка. Въоръжени с огромна доза вяра и сила, достигнахме пряспата.

На мен ми изглеждаше много стара, проблясваше като диамант под слънчевите лъчи! Това е то да си себе си – неподправен, неповторим, уникален! Сняг на 2300м, огрян от слънцето по средата на Август! Невероятно! А сега предстоеше пика на нашето изкачване. Влади реши да заходим към върха от източната страна на пряспата. Кулата не се виждаше, наклона беше деветдесет градусов, а камъните мокри. Няма да излъжа, ако кажа, че изпитвах страх и то какъв! Но се събрах, знаех че нищо не е случайно и че щом съм тук значи мога да премина и това изпитание. Щеките повече ми пречеха, макар да се бях сраснала буквално с тях и се движих като четириного. Влади застана зад мен, което ми даваше доза сигурност, но се оказа по удачно да ми подава ръка и ме изтегля като е над мен. Веднъж погледнах назад, всъщност надолу и бързо върнах погледа си напред и нагоре. Трябваше да се фокусирам върху важното в този момент, не да трупам допълнителен страх. Чувах думите на Влади, не гледай назад, няма смисъл, почти стигнахме. На два пъти се хванах за камък с бодлив храст, цялата ми ръка беше в микроскопични иглички. Обещах повече да не предприемам такива любителски изкачвания, в такава високо рискова среда! И така с последно набиране и изтласкване стъпихме на връх Ботев! Чувствахме се като истински победители! Пулсът ни беше поне удвоен, тялото леко треперещо, а съзнанието сякаш се беше разширило и сляло с всичко около нас.

Сега разбрах, защо пътят е важен, защо не получавах даром и мигновено това, което желаех. Защото това, през което преминахме не може да се прочете, научи, изиграе – то може само да се изживее, нужно е да премине през теб, да остави своята следа, да посади семенцата и да оживи отдавна забравените усещания! Изпълних се с още повече благодарност за препятствията и трудностите, които Животът така любезно ми предоставяше, за да премина и преживея всичко това, което иначе дори не бих могла да си представя, да ме обогати, да ме награди, да ми даде частичка от себе си! С всички тези чувства преливащи в мен като една заря достигнахме табелката на върха. Определено самият връх не ме впечатли, както докато още проучвах дестинацията, но пътят до него и 360 градусовата панорама си заслужаваха всяка крачка! Нямахме много време и Влади настояваше да слизаме. Все пак успяхме да огледаме във всички посоки на света. Седнахме за малко гледайки пейзажите от Северната страна. Имаше лек ветрец, нищо общо с ураганния вятър, за който ни предупреждаваха мнозина и носихме по две спиращи вятъра якета с нас. Тъмни облаци се събраха точно над нас, бяхме седнали да хапнем парченце шоколад съзерцавайки омайните гледки! Усетих няколко дъждовни капки, които ми дадоха знак, че трябва да тръгваме. С бодра крачка попитахме за най-прекия път към хижа Рай. Показаха ни лятната пътека, по която дойдохме еее не съвсем, но в по-голямата си част преди великото изкачване на вечната пряспа! Въпреки това, нещо ни дърпаше към зимната маркировка с колове по билото. Тръгнахме по нея, бяхме сами и сякаш ходихме по въже над земята, а тя величествено разкриваше красотата си под краката ни! На изток и на запад, на длъж и на шир простор, небеса, величествени планински масиви! Какъв художник може да сътвори тази прелест! Няма по-вълшебна и ценна картина на Земята от тази, която се разкрива пред всичките ти сетива! Вятъра отдавна беше отвял дъждовния облак далеч зад гърбовете ни, а слънцето закачливо се криеше и подаваше зад пухкавите облачета! Усмивката не слизаше от лицето ми, беше станала нейно естествено изражение! Цялото ми същество се чувстваше свободно, душата ми все едно летеше на крилете на любовта, която извираше в изобилие от сърцето ми! По принцип съм си любвеобилна, но колко пъти прегърнах и целунах моя любим!  В допълнение не само душата ми пееше, а гласът ми се извисяваше с песни народни, които дори не подозирах, че знаех! Бях на точното място, в точното време, с точния човек! Да отпуснеш душата и сърцето си, а и гласа си и да бъдеш себе си във всичките си нюанси и да споделяш това с човека, който обичаш – това беше чувство, което не бях изпитвала досега! Връзката ни премина на едно по-високо ниво на приемане и отдаване! Вълшебните седем – толкова години бяхме прекарали заедно! Даровете на Вселената не спираха, благодарността, която извираше от мен, пускаше дълбок корен в сърцето ми, да ми напомня за това чувство всеки ден от тук насетне!

Зимната пътека беше по-стръмна, това само ни радваше и скоро достигнахме заветната скала, от която хижа Рай беше една малка точица на този райски фон. 

Започнахме слизането по Тарзановата пътека, с което и срещите ни с многобройните туристи по пътя към заветния връх Ботев! Повечето бяха унили и видимо не толкова ентусиазирани. Всички питаха, колко още остава! Оптимистично им казвахме, има още път, но пък гледките си заслужават всяка крачка! Беше жалко, че в умовете си бяха предначертали един негативен развой и преживяване, нямаше как с тази нагласа да изпитат и частица от удоволствието, което получихме ние. Беше ни малко тъжно за тях, надявахме се да успеят да вдигнат поглед и да оценят това, което преживяхме и видяхме ние! Малко преди трона попаднахме на чудни храсти с малини, бяха в изобилие! Никога не бях виждала толкова малини на едно място, а вкусът им – божествен! Как ги бяха подминали хората и се бяха запазили за нас, не знам, но приех този дар като тортата за моя рожден ден и като едни лакоми мечета се изкачихме по хълма и ядохме до насита и пълен екстаз! Много доволни и усмихнати достигнахме пътеката, която разделяше пътя към Райското Пръскало и връх Ботев. От там ясно се открои нашата палатка. Беше позиционирана по уникален начин! Поляната, на която беше хижата образуваше форма подобна на кръг, а между хижата, параклисчето и една скала – равнобедрен триъгълник, а нашият планински дом точно по средата му, между три други масивни камъка. Изумително!

Решихме да влезем в Параклиса! Беше изпълнен със Светлина, запалих свещ и я поставих пред Богородица – днес празнувахме и двете – тя завърнала се към Небесното Царство, а аз към себе си! Такова силно и искрено чувство на благодарност облада цялото ми същество, напоих се цялата и излязох все едно пречистена. Не обичам църквите като цяло, въпреки че са свети места, рядко усещах тази чистота и светлина, както в това малко параклисче. В последствие разбрах, че е построено от бащата на един от загиналите в Райските скали. Толкова хора са помогнали в изграждането му, отнело цели 15 години, беше завършен преди по-малко от година! А камъните, носени от многобройните преминаващи хора били наречени щастливите камъни, защото всеки имал душа и я отдавал, за да се издигне този параклис в памет на всички оставили сетния си дъх на Райските скали. Определено всичко това се усещаше много осезаемо. И двамата с Влади се спогледахме на излизане и казахме уникален е! Така беше!
Минаваше три следобед и столовата беше затворена, много се надявах на една вкусна топла леща, но малините бяха задоволили глада ми. Нямахме повече храна, но разполагахме с ядки и шоколад. Трябваше да ни стигнат. Излизайки от хижата, където оставихме телефоните отново да се зареждат чухме първите гръмотевици, докато достигнем палатката те се учестиха! Влязохме вътре и заваля. Беше пълна идилия, повдигнахме крака на раниците, полегнали на спалните чували слушахме песента на дъждовните капки! В един момент бурята доста се засили и се замислих за хората, които в момента се намираха на Тарзановата пътека! Искрено се надявах да са добре и да са намерили заслон. Влади след кратка почивка, започна да се изнервя и да настоява да тръгваме, въпреки времето. С абсолютно спокойствие му казах отново, че всичко ще е наред и просто е нужно да си починем още малко. Съдбата беше на моя страна, защото се наложи да търси едно ластиче за шалтето в целия ни багаж, което отне достатъчно време. В крайна сметка го нави и закрепи за раницата без него, облече си дъждобрана и каза, че излиза да събира палатката. Това ми даваше около минута да напусна уютният ни планински дом. Точно в това време дъждът спря. Невероятно, но факт – бяхме в любящите грижовни ръце на Вселената, която бдеше над нас! Просто вярвах и знаех, че всичко ще се нареди по най-добрия начин! Събрахме набързо багажа, сбогувахме се с местността отдавайки и искрена почит и благодарност за това, което ни дари и се потопихме в буковата гора. Какво ухание на свежест се носеше! Дъждът я беше разкрасил още повече, но пътеките оставаха стабилни и не се хлъзгаха. Този път минахме трасето на един дъх, дори объркахме пътя след като излязохме от Джандема, но Влади бързо ни върна на маркираната пътека. Определено се ориентираше и помнеше маршрута доста по-добре от мен! Вдишахме за последно открилата ни се райска гледка включително и Райското пръскало, което не разпознавахме на отиване и връх Ботев! Ще дойдем пак определено! Благодарим ти!

Аз лично не усещах умора, само лека тежест в краката. Нормално – бяхме в движение от 13 часа. Спуснахме се по стръмната пътека и достигнахме изходната си точка – местност Паниците! Прекосихме рекичката, която не беше пълноводна и пред нас се откри отново връх Ботев като малка точица, ей там в далечината и висините. Усещането, че по-рано днес сме били там, а сега сме тук откъдето започнахме това приключение беше неописуемо! Точно като слязохме настъпи часът, в който съм родена! Получих най-безценния подарък на света! Таймингът, времето, маршрута, водопада, изгрева, звездите, пейзажите, малините – всичко беше перфектно! Сърце преливащо от благодат, благодарност и любов! Чувствах се по-жива от всякога! Но най-вече, защото моят любим беше част от това приключение. Когато се запознахме ми беше казал, че лятото е за морето, а зимата за планината! Това ме беше натъжило, защото отново оставах без компания за летни преходи в планината! Но ето, че нещата се променят и с огромно желание и ентусиазъм завършихме нашия първи самостоятелен преход! А снимките, това са най-уникалните кадри за мен, защото и най-добрият фотограф с най-професионалната техника не може да улови момента, в който ликува цялата ти душа, усмивката ти е, защото се оглеждаш в любимия си, а сърцето нашепва обичам те, благодаря ти, че си тук с мен и за теб съм най-прекрасна точно такава, каквато съм! Този момент може да съхрани само Влади и той много умело запечата тези вълшебни мигове!

Четиридесет е специално число за българския народ и култура. И така предприемайки този магически планински преход, изминах пътя към моето сърце – освободих го, съживих го и го заредих! Осъзнах колко богата съм, както на немски думата богат – reich, може да бъде прочетена като re-ich (връщане към Аз-а) така и аз бях прекосила пътя към себе си, бях се намерила, приела и заобичала с цялото си сърце! Чувствах се жива с всяка клетка, с всеки дъх, с всяка мисъл и усещане! Тук намерих точно това, което търсих. Достигнах до съкровището, което издирвах досега – Какъв е смисълът? Да живееш! Животът е дар! Да откриеш себе си и своята уникалност, да живееш изпълнен с благодарност и любов и да споделяш тези безценни дарове и моменти с другите!

Родих се отново!

Един незабравим вълшебен четиридесети рожден ден!