Когато бях малка често ме питаха, каква искам да бъда като порасна, умна или красива? Отговарях: „И двете“. Явно още като дете бях забелязала, че красотата е нещо повече от външната обвивка и е много повече излъчване, отколкото физическо присъствие. А може би децата виждат директно душите на хората и колко силно светят някои от тях.

С времето обаче започнах да се научавам, защо не съм красива, защо не съм достатъчно добра и какво ми липсва. Като започнем от добронамерената градивна критика и стигнем до рекламите на всички медии заливащи ни с перфектни образи, силуети, лица и продавайки продуктите си убеждавайки ни, как така ще станем по-красиви, привлекателни и сексапилни. Не е трудно крехката тинейджърска психика да разбере, колко много неща ми липсват, за да бъда перфектна. Красотата някак беше един недостижим копнеж, но толкова силен и необходим, сякаш щях да изчезна от Земята, ако не станех видима, забележима, влизаща в някакви общоприети стандарти за красота.

Мисля, че с годините съм похарчила огромно количество средства, време и надежда в желанието си да се самоусъвършенствам, да се доближа до наложения идеал, до приетия стереотип, до идеала за красота. Удовлетворението никога не идваше разбира се, защото винаги има по-добри процедури, козметика, тоалети и фигури. Като гонене на вятъра, тичах неуморно към моето перфектно Аз.

Всяка връзка носеше надежда и уверение, че съм красива, уникална и прекрасна, само докато човека не излезеше от живота ми. И сякаш вземаше със себе си още по-голям дял на усещането ми за красота и стойност, отколкото беше внесъл. И така колелото се въртеше, все повече се вглеждах в недостатъците си, в това, което ми липсваше, което не ми достигаше да съм красива. Сякаш само красивите, бяха стойностни, приети и с по-големи шансове за успех, реализация и щастие в личен план.

Нужно ми беше да се огледам в някой, за да видя, че има с какво да грейна. Да ми направят комплимент, за да разбера, че и аз притежавам нещо хубаво. До такава степен всичко се изнесе на външен план, че първо възприемах хората по визията им, след това по вътрешната им стойност. А за мен самата, там летвата беше високо високо във висините, недостижима дори за Афродита и Хубавата Елена.

Дори и най-добрите гримьори, фризьори и фотографи да се погрижеха за визията ми, аз пак намирах нещо, което не приемах и не харесвах в работата им. Гледах снимките си с една тъга, че не мога да достигна идеала за красота, за който мечтаех. Бях се превърнала в експерт самокритик на външния си вид и ежедневно се заливах с доза недоволство, неприемане и дори отвращение от своите недостатъци.

Мина време и просто приех, че съм си такава, не особено забележителна, не особено красива, просто обикновена жена. Обаче Съдбата имаше други планове за мен. Няма да забравя как една изключителна жена веднъж ми каза: „Ама Сияна, ти си създадена да сияеш, точно като името си! Защо си се принизила толкова ниско, всичко е в твоите възприятия!“ Това беше първият момент, в който реших да разруша стереотипите и да погледна на себе си през друг ъгъл. Огледалото не беше мой враг. Дотогава поглеждайки се виждах само прекалено правия си нос, прекалено многото недостатъци на кожата ми, на веждите ми, на късите прави мигли, клепналите клепачи, несъразмерните устни и какво ли още не! Не мога да си представя това недоволство и ненавист увеличено многократно от огледалото как се е вливало обратно в мен и този порочен кръг можеше да продължи  до безкрай.

Започнах да си позволявам да излизам без грим, преди не можех да си помисля дори да изхвърля боклука без своята разкрасителна маска, позволих си да не съм идеално фризирана ежедневно, позволих си да се разхождам без маникюр, а с навлизането на гел лаковете не си бях виждала естествения цвят на нокътя близо 10 години. Позволих си да бъда себе си! И това промени всичко!

Ставайки майка, много бързо установих, че не е важно какво казвам, а какво правя. Момичетата ме гледаха, как се натъжавах виждайки умореното си подпухнало лице в огледалото, отпуснатото си тяло, събраната на бърз кок коса. Когато си правихме снимки, аз все намирах някакъв недостатък и молех любимия си, да не я публикува. А децата ме гледаха и недоумяваха, защо не харесвам снимката. За тях бях съвършена, олицетворението на идеала им за красота и женственост. Какъв пример им давах, показвайки им колко комплекси и несъвършенства съм натрупала с годините? Нима исках те да растат виждайки само своите недостатъци и според кого и какво наложени? Да робуват на визия недостижима и хиперболизирана дори за Богиня? Да чакат принца, който да ги увери колко красиви и уникални са, само до момента, в който си тръгне и остави още по-голяма празнота и болка в тях? Не! Те заслужават примера на една достойна, себеуважаваща, приемаща и обичаща се жена! Една майка, която да им покаже, че красотата извира отвътре навън! И е чудесно да се грижим за визията си, но преди всичко да посадим семенцата на красотата във вътрешната си градина, да ги напоим с любов и приемане и да споделяме нейната прелест и чаромат със света!

Да се хранят природосъобразно, не защото са на поредната диета за отслабване, а за да са здрави, силни и дълголетни.

Да се грижат за кожата и косата си, не за да имат само криворазбраната визия за идеално лице, а за да могат да усещат по-добре вятъра, да вдишват по-добре кристално чистия въздух, да усещат гальовните лъчи на слънцето и да се наслаждават повече на ласките на любимите си хора.

Да се грижат за зъбите си, не само за да имат идеалната усмивка, а за да дъвчат по-дълго и да усвояват по-добре храната! И да знаят и че най-беззъбата топла сърдечна усмивка, струва повече от студената, изкуствена, перфектна такава.

Да се движат и тренират тялото си, не за идеалната визия, а за това което може да им донесе добрата физика! За покорените върхове, за бурните емоции на ски, сърфове, колела и кънки! За танците, насладата и за всичко прекрасно, което добре поддържаното тяло внася в живота!

За да се научат, че хората не са само обвивка, не се делят на хубави, симпатични и невзрачни, а че всеки човек е стойностен и красотата се крие в това, което извира от сърцето му!

За да знаят и ценят, това което са и да виждат красотата и уникалността в себе си, както Бог я вижда в тях!

Разбрах, че най-голямата красота извира от сърцето ми и състоянието на духа ми! Била съм гримирана, фризирана и с приказни тоалети, но не съм се усещала красива, защото не съм вярвала, че съм достойна, достатъчна, идеална! Сега го вярвам, приемам своята уникалност и дори в най-естествената си обвивка, без допълнителни подобрения излъчвам тази красота! Защото тя се излъчва от очите ми, тя зарежда с усмивката ми, тя извира от сърцето ми! Красотата на това да бъдеш, да се приемеш! Вече разбрах, че не е нужно да съм красива, за да се почувствам щастлива!

Сега просто подчертавам моята красота, която вече имам и съм изпълнена с нея, без нуждата да крия някакъв недостатък или да запълвам някакви липси. Обичам грима, фризурата и тоалетите, но невинаги имам време за тях! Но пък всеки ден като се погледна в огледалото си казвам: Аз съм красива!  И избирам да виждам хубавите си черти и оооо чудо, с всеки ден те стават все повече!